ОТ ЗОРНИЦА СТОЯНОВА | МAY 8, 2018 | Написано и публикувано за thinkingDANCE.net
Лична история и контекст
Роден съм и израснах в София, България. През 2002 г., на 20-годишна възраст, оставих всичко, което знаех, заради танците. Тогава в моята страна нямаше образование по съвременни танци или представление. Родителите ми ме подкрепиха, когато кандидатствах и бях приет да уча в Бенингтън Колидж във Върмонт. След дипломирането си България не беше опция, тъй като танцът там беше заседнал в балет или MTV денс (термин, който все още се използва в България, за да опише всяко движение, произлизащо от поп и хип-хоп). Вместо това се преместих във Филаделфия, където срещнах бъдещия си съпруг, докато търсех съквартиранти в Craigslist. Първата ни среща беше една от на Никол Биндлър петчасови импровизационни партитури през 2006 г. в Mascher Space. Тук, във Фили, изработих артистичен и семеен живот, като изпълнявах, курирах и представях работа, която ме оформи в това, което съм днес.
Снимам танцов филм в Mascher Space три седмици преди да родя най-малкия си син. Снимка Зорница Стоянова
Шестнадесет години след като емигрирах от България, през миналия март посетих София специално за танци — нещо, което не мислех, че някога ще се случи. България най-накрая беше на картата на съвременния пърформанс, провеждайки три последователни фестивала –Витрина на българските танци, Фестивал Пролет напред, и Прожектор САЩ. Ангажиментът ми да ходя на тези фестивали беше подсилен от факта, че една от най-близките ми приятелки, Меган Бридж, представяше работа в Прожектор САЩ, и тя беше първата от приятелите ми, която посети страната ми. За първи път ще пътувам сама с двете си деца (4 години и 10 месеца).
Фестивал „Пролет напред“. е ежегоден танцов фестивал, организиран от Въздушни вълни се провежда всеки път в различен европейски град. Въпреки че този фестивал е частично отворен за обществеността, той е обслужен предимно за 200+ водещи и автори на представления от цяла Европа, които присъстват. Много по-малката Витрина на българските танци се случи точно преди пролет напред, и докато всички 200+ водещи бяха поканени, само около 25 успяха да дойдат по-рано. Прожектор САЩ беше веднага след това в Пловдив и не успях да присъствам. Присъствах на първите два фестивала в София като програмен администратор в Машер танц и писател за мислене ТАНЦ.
Подготовка
Непрекъснато се тренирам да разграничавам естетиката си от критичното си аз, докато гледам танци. „Не харесвам“ нещо се превърна в „това не е за мен“ или „Аз не съм неговата целева аудитория“. Разпитването на намерението на хореографа, сравняването му със самото представление и разглеждането на драматургията (или липсата на такава) е начинът, по който се чувствам изпълнен, когато гледам танц. Непрекъснато си напомням да държа критичния си ум на преден план, докато се подготвям да гледам повече от 20 представления за пет дни.
Също така бях развълнуван да търся рамене с всички европейски водещи, да говоря с тях за устойчиви художествени практики и да науча как правят програмиране в своите страни – информация, която можех да използвам в Mascher Dance. За първи път почувствах, че не съм художникът, който моли да бъде признат, а по-скоро някой, който има информация, енергия и ресурси, които да предложи и обменя с други в Европа. Самата ми майка обаче се измъчваше от насрочване на сестри за кърмене между предаванията и измисляйки как да се прибера, преди най-малкият ми да се събуди, за да суче в полунощ.
Изцеждане на кърма по време на почивка между представленията и ходене от театър в снежна буря. Снимки Зорница Стоянова
Витрина на българските танци
Поради конфликти в графика с кърменето на моя 10-месечен син, успях да видя само пет от седемте български представления от шест различни хореографи. Голем от Анна Данкова и Кутия за срам от Вили Прагер и Ива Свещарова особено ме впечатли. Театрални и познати структурно, и двата представления имаха безупречен дизайн и костюми, силна драматургична визия и красиво изпълнение.
Голем от Анна Данкова. Снимка: Стефан Зефиров
Голем започна със сребърна кръгла надуваема платформа, заемаща цялата малка сцена. Бавно, една по една, три еднакво облечени и с перуки жени се появиха върху него. Те пълзяха в бавни кръгове към средата на потапяне, напомняйки ми за червеи, които несъзнателно отиват към устата на лъскав подводен хищник. Отне ми много време, за да забележа, че всички изпълнители дъвчат. Дъвченето се превърна в парче, устата им се изпълни с нещо, което приличаше на червени дъвки, идващи от скрити джобове на надуваемия самолет. Действието става интригуващо, чувствено, сексуално и в крайна сметка гротескно и перверзно, тъй като те препълват устата си, получавайки удоволствие само от дъвчената дъвка, взета от устата на друг. Шоуто завърши с това, че един изпълнител излезе от надуваемата кабина и се задави и плюе червено. Може би малко прекалено дълго и тежко в края — писна ми. Но може би това беше целият смисъл.
Голем от Анна Данкова. Снимка: Стефан Зефиров
Кутия за срам, в изпълнение на Вили Прагер и Ива Свещарова, беше вълнуваща. И двамата, седнали на сцената, започнаха парчето, като кимнаха глави в унисон, сякаш от срам. Това действие се повтори и се превърна в строг ритмичен дует. Всичко се размина, когато и двамата седнаха и се дръпнаха на столове, докато разливаха мляко в гърлата си. Вече мокри и с усти, пълни с мляко, те най-накрая спряха да треперят, само за да си играят „чия млечна плюнка ще стреля по-нататък“.
Кутия за срам от Вили Прагер и Ива Свещарова Снимка: Боряна Пандова
Често смешно, всяка сцена в това представление е проектирана да има сексуална метафора. Свещарова хвърли яйца по оголеното дупе на Прагер, за да не достигне целта си, а да се разбие в пода. И двамата счупиха яйца в устата си, оставяйки ги да се разлеят чувствено.
Кутия за срам от Вили Прагер и Ива Свещарова Снимка: Боряна Пандова
По-късно те пееха на устни, носейки нещо, което приличаше на устни, изрязани от секс кукла. Всеки от тях имаше стая за чат на живо, където привидно случайни хора ги караха да извършват сексуални действия. Пиесата завърши с пеене на ужасяващи, несъгласни повторения на думите „обичай ме“. Използвайки образи на сексуален срам и желателност в поп културата, те създадоха изживяване на дискомфорт, възбуда, хумор и в крайна сметка желание да се впишат и да бъдат обичани.
Другите три представления, които видях, си приличаха по своята абстрактна модерна танцова конструкция. Споделената естетика вероятно може да се обясни с близките взаимоотношения на всички хореографи. Живко Желязков, художествен ръководител и хореограф на Derida Dance Center представи своето парче S ВЪТРЕШЕН. Показа Марион Дарова, една от танцьорките на Желязков Травма. Христо Ушев, Васил Зелямов и Цвета Дойчева, ученици на Желязков в Derida Dance Port, представиха Майната му, първото им танцово парче.
Повлияни от тъмната природа на човешкия ум и всички с помощта на щракваща ембиентна електронна музика, S ВЪТРЕШЕН, Травма, и Майната му, както подсказваха имената им, се чувстваха като трилогия от едно и също произведение.
S INNER от Живко Желязков. Снимка: Яна Лозева
S ВЪТРЕШЕН очевидно беше най-реализираното и репетирано изпълнение от трите. (Той спечели българската награда за изпълнение, Икар 2017 – българската версия на Bessies.) Изцяло женски актьорски състав, той се развива бавно, представяйки тъмен и измъчен свят. С полуголи изкривени тела и огледални пневматични движения, на моменти образите спираха дъха ми. По средата на парчето, постановката се измести, когато на сцената бяха поставени кожени аксесоари и кожени дрехи. Един танцьор се облича с кожено палто, за да излезе скоро. Друга танцьорка се изкриви назад, докато облечените в кожа крака продължиха да я тласкат напред. Шубката, кожената шапка, кожената чанта и кожените крачоли в кожени ботуши до бедрата, съчетани с по-ранния топлес, ми напомниха за деконструиран образ на проститутка от 80-те.
S INNER от Живко Желязков. Снимка: Яна Лозева
Бях изненадан, когато запис на мъжки глас, изречен от гледна точка на животно, говори за жестокостта на добиването на животинска кожа. Когато една от изпълнителките започна да отлепя маска за красота от лицето си, бях сигурен, че гледам две отделни представления. Театралността на второто полувреме толкова контрастираше с натоварената с движения първа половина, че имах проблем да ги свържа един с друг. Може би това беше опит за намиране на връзка между начина, по който се отнасяме към животните за козина и как обществото се отнася към жените? Макар и визуално привлекателно това парче, ми остави много въпроси относно избора на костюми и драматургична режисура от хореографа.
Травма от Марион Дарова. Снимка: Яна Лозева
Травма също представи актьорски състав за всички жени – медитация за доминиране и тихо насилие една към друга, като същевременно представя обобщен образ на сексуалността. Като човек, чиято работа е фокусирана върху феминистките идеи и овластяването на женското тяло на сцената, почувствах, че това парче „не е за мен“, тъй като не го намирам за разкриващо или трансформиращо. На моменти, развиващи се твърде бавно, изпълнителите бяха заключени в напрежение, бързи смени на движенията и драматични изражения. Не можах да се присъединя към това пътуване, тъй като не знаех защо или как тези жени са стигнали до там. Травма необходим монтаж, драматургична режисура и дизайнер на костюми, елементи, които Марион Дарова може да разгледа в бъдещата си работа, тъй като очевидно има потенциал.
Травма от Марион Дарова. Снимка: Яна Лозева
Майната му беше предвидим, но и освежаващ. Може би бях по-отворен към тази работа, защото знаех, че това е първо хореографско усилие. Движението не беше изненадващо подобно по качество на предишните две парчета - напрегнати тела и бързи смени на движение. Оценявах, че хореографите се опитаха да направят трио между двама мъже и една жена, което не беше любовен триъгълник. С абстрактна проекция и всички бели костюми, под и стени, той контрастира с облечените в черно танцьори от предишните две парчета в театрална обстановка на черна кутия. Ще се радвам да видя как Ушев, Зелямов и Дойчева продължават кариерата си, докато намират своя уникален стил на движение и естетика.
Mindfuck от Христо Ушев, Васил Зелямов и Цвета Дойчева. Снимка: Яна Лозева
Другите две парчета в българската витрина, които не видях, бяха жълт от Петър Тодоров и Десислава Минчева—спектакъл за млада публика от 0-5 години—и ФЛАПС, също от Живко Желязков.
Оценяване на витрината
Организира се от Дерида денс център, с подкрепата на Гьоте институт в България и гост културен мениджър Катерина Василиадис, която помогна при подбора на хореографите, Витрина на българските танци беше монументална възможност за хореографи да бъдат видени от водещи от цяла Европа. И все пак, като познавам други художници, които работят в България, поставям под въпрос процеса на подбор. Не бяха включени нито големи имена в българския танц като Галина Борисова и Виолета Витанова, нито по-малки независими мейкъри от градове като Варна или Бургас.
Разговор с Марта Ладжански и Жолт Варга от Асоциация L1, Унгария в Derida Dance Center. Снимка: Яна Лозева
Вили Прагер и Ива Свещарова са ръководили Антистатичен фестивал на съвременното представление в София през последните единадесет години. Този фестивал без съмнение оформи културното разбиране и присъствието на съвременния танц в България. През 2012 г. Derida Dance Center откри безплатно едногодишно обучение по съвременни танци и тъй като никъде другаде няма нищо подобно, много млади танцьори и майстори в България го посещават. Малкото избрани за витрината със сигурност имаха дълга история с утвърждаването на съвременния танц в България, но въпреки това не представяха цялостния климат на българския танц. Разбирам ограниченията на бюджетите, времето и наличните изпълнители, но ми се иска организаторите да са по-прозрачни с кураторския си процес.
Опитвайки се да го осмисля
И петте представления изследваха тъмните човешки емоции и състояния. Самият ми художник би нарекъл това „(прекалено) сериозно изкуство“. Кутия за срам, използвайки хумор, беше единственото изключение. Може ли тъмните теми да са национален феномен или просто отражение на естетиката на уредника? Изпълненията не предполагаха нито положителен, нито трансформационен резултат, вместо това само разкриваха повече от същия свят.
В очакване на шоуто да започне в DNK space. Снимка: Яна Лозева
На разходка между предаванията имах възможност да говоря с няколко други водещи. Някои, включително и аз, се почувстваха заинтригувани и объркани от витрината. В САЩ, където съвременното изпълнение премина през ерата на Джъдсън и се придвижи към активизъм, не можех да гледам тези предавания, без да мисля за неравенството между половете и политиката на тялото. Естетиката на някои от изпълненията ми напомняше класически модерен танц, но имаше нещо ново, неназовано и конкретно източноевропейско. Знаейки, че някои български художници пренебрегват работата в САЩ, защото я възприемат като свързана само с пол и раса, ми е любопитно как и дали ще се развие една цялостна национална естетика. Щеше ли работата в България да бъде фокусирана само върху емоционалното съдържание в тялото или някога ще се занимава с проблемните политически, полови и расови различия на местно и глобално ниво?
Ако можех да направя оценка за българския танц въз основа на тази витрина, бих казал, че създателите са обсебени от саморазправа, самоунижение и изследване на негативните емоции на човечеството. Като ядосана тийнейджърка, българският танц расте и се надявам светът да види по-разнообразни и емоционално изпълнени изпълнения през следващите години.
Витрина на българските танци, Derida Dance Center, София, България, 21-23 март.
tD ще публикува и статия на Зорница за фестивала Spring Forward.
